Защитни механизми в общуването като форми на самозаблуда
Взаимодействието, общуването между хората се разгръща от действието на т.нар. защитни механизми. Това произтича предимно поради факта, че човек иска да се самооценява в позитиван план и процесът на взаимодействие винаги определя самооценката, т.е човек иска да се представи в позитивна светлина. Самооценката е предопределено от бимодалността. Бимодалността на човека се изразява в способността му да съотнася обективната реалност със субективната реалност (рефлексия и саморефлексия). Позитивната самооценка се гради на желанието да се представи човек в конструктивна светлина. Това произтича от бягството от тревожността и стреса. Друго обяснение на защитните мехнизми се гради въз основа на психоанализата и его-защитите.
Поведенчески стратегии:
- Заучена безпомощност : в детството на детето, когато е безпомощно (например ако е болно) му се обръща повече внимание. От тук то се научава, че когато е безпомощно може да привлече вниманието на другите;
- Стигма (петно, белег, клеймо): някой хора са стигматизирани (заклеймени). Именно поради наличието на тази стигма, носителите и се ползват с някакъв преоритет. Когато тя се осъзнае почва да се афишира, за да привлече вниманието и респективно да се извлекат девиденти от това;
- Самозатрудняваща поведенческа стратегия: налице е когато хората не са стигматизирани, но симулират стигма, за да привлекат внимание.
Методи на защита:
- Отричане на спомени, минали действия и постъпки, т.е на всичко, което може да причини тревожност. При отричането този, който го използва изпада едва ли не в неволна загуба на паметта. Това е самозалъгване;
- Маскиране – истинските (реалните) мотиви на поведението се маскират и се заменят с други. При това положение човек сам вярва на себе си.
Защитни механизми:
Рационализация – при нея не е налице рационална постъпка, а човек се самозалгва, че постъпва рационална постъпка. Пример за това е предпочитането/непредпочитането като извинение за действителното състояние на нещата. Друг пример е обвиняването на обстоятелствата за несполуките. Това се прави в случайте, когато човек иска да запази самооцинката си. Затова той винаги поддържа тази тенденция – той си обяснява определено поведение или събитие с външни фактори, на действието на външни причини като съдба и пр. Такива хора притежават външна локализация на контрола. Интелигентните хора, например притежават като външна, така и вътрешна локализация на контрола. Това, обаче е различно от генерализираната тенденция да се приписва причинността на обстоятелствата (като защитен механизъм). При децата съществува тази тенденция (генерализиране), т.е да се приписва положителна причинност на себе си и негативна причинност на обстоятелствата – това е защитен механизъм. Друг аспек от рационализацията е проектирането;
Проектиране – свързано е с непризнаването на собствените отрицателни качества и проектирането им върху други хора. Минимализиране на стигмата чрез максимализирането и при други хора.
Идентификация - този проблем се среща често в социален план. В социалната психология се говори за социална идентичност. Наред с идентичността съществува и понятието идентификация: Идентификация – понятие, което се използва в два смисъла: а) когато става дума за защитен механизъм, т.е за анализ на проблеми извън нормата. Това всъщност е уподобяване, стремежа на личността да прилича на друг човек. При него личността, която се уподобява не просто копира модела, а във въображението си се превръща в личността, която моделира. Защитен механизъм е, защото идентификацията се появява когато човек не може да приеме собствената си личност; б) идентификацията в норма е съвсем адекватен процес, присъщ на човека индивид. Този процес се разгръща от ранният период на развитие на човека. Тогава човека се стреми да прилича на значимите за него взрастни хора. В този париод чавека търси себе си, истинския си образ. В крайна сметка, в резултат на този процес, той намира своята истинска същност, личността му става постоянна, т.е той достига до идентичност. Идентичност – този въпрос е важен не само в социален план, но и в личностен. Това може да се открие още в трагедията на Софокъл “Едип цар”. Акцентира се върху търсенето на същността. Проблемът на съвременния човек не е в фрустрираната сексуалност (Фройд), а в фрустрираната екзистенциалност, т.е липсва смисъл в живота на хората и следователно съвременният човек трудно стига до своята идентичност. Говори се за различни видеове идентичност: социо-етническа, национална и професионална. Всичко това се нарича его-идентичност. Формирането и поддържането на идентичността става посредством когниции (символи) – примерно националния флаг, гербът и т.н. Ако тези символи се подменят се губи идентичността. За изграждане на идентичност е необходима социалиална матрица, която се изгражда посредством символи. Его-идентичност (Ериксон): а) предрешаване на идентичност; б) мораториум – набляга се върху отлаганито на процеса на идентификацията; в) фаза на объркване на идентичността – личността става апатична, неуправляема, конфликтна; г) етап на постигане на идентичност.
Дисоциаиция – единството между думи и дела означава консистентност на поведението. Дисоциация значи точно обратното – разделяне между думи и дела. Дисоциацията е защитен механизъм, защото човек не е способен да извърши това, което иска. Типичен пример е преносното теоритизиране.
Потискане - задържане на импулси, които се отричат обективно. Дадено общество решава, че нещо не е позволено, че дадена потребност не трябва да бъде удоволетворявана. Така хората подтискат импулса, за да избегнат (например) санкция. Това е защитен механизъм, при който хората бягат от себе си.
Заместване - има три разновидности: сублимация – това е процес, при който социално неприетите потребности намират израз в социално приета норма; компенсация – не всички хора са с еднакви способности. За да се преживяват като успешен, човек се стреми да компенсира своите недостатъци чрез полагане на усилия в други области; свръхкомпенсация – това е полагане на усилия точно в тази област, в която човек е слаб.
Извод: Защитните механизми се реализират, за да де запази личността. Има и друг момент. Реализацията на защитните механизми ни предпазва от вътрешен конфликт, но не ни предпазва от конфликта с другите.
Социална перцепция и атрибуция. Фундаментална атрибутивна грешка (ФАГ)
Един от аспектитет на общуването е перцептивната страна– процес на междуличностно възприятие. Когато си взаимодействаме с някой той е не само изпълнител на роля, но и личност с индивидуални характеристики. Търсят се причини за нашите и на другите постъпки, понякога се намират, а може и да са грешни. Този процес на търсене и намиране е процес на приписване на причинност на поведението (атрибутивен процес). Тък се губи много информация, ако атрибуцията е погрешна. Причини за погрешна атрибуция: категоризация – при възприемането на социални обекти се влияем от опита, към коя когнитивна категория да отнесем обекта. При категоризация обекта “попива” характеристики на категорията на индивидуалносто съзнание. Колкото е по-голям опита, толкова е по-малка възможността обекта да “попие” неадекватни характеристики. Прекаленото уповаване на категориите е стереотипизация.
Винаги търсим причини за поведението и приписваме причини, при което се правят и грешки. ФАГ – погрешно приписване на причини, което води до някакво действие и резултата му. Причиността се приписва на субекти, но не на обективните обстоятелства, условия. Тенденцията причинността да се приписва на субекта е ФАГ. Има: персонализация (приписване на причината на едно лице) и деперсонализация (приписване само на ситуацията)
