ЗАВИСИМОСТ И МОЗЪЧНА АКТИВНОСТ

(текстът е предимно за специалисти, занимаващи се с изследване на зависимостта и за студенти по психология)

Постепенно, в хода на еволюцията, с цел по-добра адаптивност и по-добро предпазване на организмите от нараняване, се появява потребност от по-пълна обработка на информацията за промените, настъпващи в средата. Определени клетки започват да се специализират в придобиването на по-висока чувствителност и се обособяват в сетивни системи. Те се възбуждат от промените както във външната, така и във вътрешната, за съответния организъм, среда. Информацията от всички тях започва да се обработва (класифицира, комбинира и синтезира) и интегрира в поведението от център, който в резултат на това започва да изпълнява управленческа функция в организма. Това е ЦНС. Тук ще разгледаме някои особености на подкоровата и коровата активност, които да ни помогнат да разберем по-добре състоянието на зависимост.

 

Подкорова активност

Лимбичната система отговаря за емоциите, настроенията и паметта на индивида. Връзката между тази система и инстинкта за самосъхранение може да бъде направена чрез двете базисни емоции – гняв и страх и съответните им поведения борба и бягство. Лимбичната система се състои от мозъчни гънки, форникс, хипоталамус, хипокамп и амигдала. Смята се, че амигдалата и хипокампът са две части от първичния обонятелен мозък, от който по-късно се развиват кортекса и неокортекса.
Амигдалата представлява струпване на сиво мозъчно вещество в мозъчния ствол. Тя е центъра, който разпространява емоционалната възбуда от подкорието към кората на мозъка. Тъй като тази възбуда до голяма степен е свързана главно с първичните емоционални състояния: по-често тези, свързани с липсата на агресия като страх, тревожност и по-рядко свързаните с прояви на агресия раздразнителност и избухливост, които имат основно значение за първоначалното оцеляване на организма, от своята поява до момента на окончателното формиране на кортекса и неокортекса след раждането, амигдалата изпълнява водеща роля в поведението на всеки индивид. Това е причината, поради която по-голямата част от емоциите, които протичат в организма в началните етапи от развитието на индивида, да са свързани предимно с оцеляването и да остават несъзнавани от него.
Хипокампът представлява корова гънка, изолирана с бяло мозъчно вещество. Той обединява в едно цяло, т.нар. преживяване, информацията, която достига до него от различни места на мозъка. Играе важна роля при проявите на агресия, при мотивацията и при формирането на спомените. Изходящите от хипокампа нервни влакна носят наименованието форникс. По-голямата част от тях достигат до хипоталамуса.
Хипоталамусът е свързан както с лимбичната система, така и с автономната НС. Той е пряко ангажиран с регулацията на  функционирането на вътрешните органи, сърдечно-съдовата система и с поддържането на постоянството на вътрешната среда. Поради тази своя обвързаност той играе важна роля и при правилното протичане на различните емоционални състояния в организма и, съответно, при избора на поведенческа реакция от страна на конкретния индивид. Предният дял на хипоталамуса е свързан с удоволствието и с онази дейност, която е насочена към вътрешната среда. Той отговаря за забавянето на сърдечната дейност и свиването на зениците. Задният дял е свързан с неудоволствието и с онази дейност, която е насочена към външната среда. Това се отнася към подготовката на организма за отговор от типа борба или бягство, която подготовка включва увеличаване на сърдечната дейност, разширяване на зениците, увеличение на притока на въздух към белите дробове, усилване на метаболитните процеси и повишаване на кръвоснабдяването на мозъка и на мускулите. Когато до задния дял на хипоталамуса достигнат импулси, сигнализиращи за вида, качеството и силата на даден дразнител, се предизвиква активиране само на подкоровите структури на лимбичната система. При засилване на дразненията в емоционалния процес се въвличат темпоралната и сензо-моторната кора, което позволява постигане на пълнота на субективното преживяване, т.е. осъзнаване на емоцията и извършването на дейност по нейното удовлетворяване. Това означава, че когато в резултат от присъствието на външен дразнител се активира само задния дял на хипоталамуса, се преживява неудоволствие. Когато това неудоволствие остане изолирано, т.е. в процеса по неговото удовлетворяване не са се включили темпоралната и сензо-моторната кора, в задния дял на хипоталамуса се поражда напрежение от невъзможността дразненията, достигнали до него да се предадат по веригата и да се отреагира адекватно на дразнителя, който е предизвикал преживяването за неудоволствие. Това е ролята на хипоталамуса при осъществяването на връзката между емоциите и формите на поведение. Колкото по-силно е изолирането, толкова по-несвързани с емоцията са реакциите и поведението на индивида. В резултат на това толкова по-интензивно става въздействието на тази изолирана емоция. Така напрежението се поддържа високо и се покачва степента на тревожност, което може да превърне преживяването за неудоволствие от моментно в постоянно. А стане ли това, индивидът започва да изпитва несъзнавана, но постоянна, болка. И, естествено, започва да търси начини да се освободи от нея.
Това, което в най-голяма степен повлиява нормалното функциониране на хипоталамуса са психотравмите и психоактивните вещества. Това са вещества, които променят съзнанието. Този ефект се дължи на факта, че действат като невротрансмитери и оказват влияние върху метаболитните процеси в нервната клетка. Това се отнася с пълна сила и за различните комбинации между различни психоактивни вещества, както и за комбинации между такива вещества и различни психотравми. Независимо дали го осъзнаваме или не с присъствието си те не само разстройват нормалното функциониране на хипоталамуса, а чрез него оказват влияние и върху ендокринната обмяна. Оттам въздействат и върху състоянието, съответно, и върху функционирането на вътрешните органи и системи. А както вече стана дума по повод на примера с Елвис Пресли, в такива случаи тяхното натоварване е прекалено голямо. Затова от гледна точка на подкоровата активност, си позволявам да отбележа, че психотравмите и психоактивните вещества имат сходен ефект върху нормалната дейност на хипоталамуса. Това означава, че всеки дразнител или обект, към който се създава зависимост, посредством емоциите, които “предизвиква”, може да повлияе дотолкова дейността на хипоталамуса, че той да не е в състояние да поддържа осигуряването на равновесието в организма. Когато емоциите, доставяни от дразнителя са негативни, се предполага, че обектът, към който се създава зависимост ще бъде източник на позитивни такива. А дали емоциите, които доставя такъв обект са позитивни най-лесно може да се разбере по ефекта, който те имат върху организма – ако в дългосрочен план неблагоприятното им въздействие върху състоянието на организма е съвсем ясно изразено, те трудно биха могли да се определят като позитивни.

 

Корова активност

 

Ежедневно в кората на главния мозък се приемат и предават милиарди импулси. Всяка мисъл започва с вълна от импулси, която преминава в електрохимичен процес. Мозъчните вълни, които могат да се регистрират с помощта на електроенцефалограф, се различават по своята честота. Отношение към нашата тема имат:

1. δ (делта, 1-3 Hz) – вълни с тази честота нормално се наблюдават при бебета и в много ранна детска възраст, а при възрастни при епилептичен пристъп и в последните 2 фази на ортодоксален сън. Освен това те присъстват и при преходите от активност към символична смърт (нулева активност) на мозъчни клетки, когато често възникват психеделичните състояния на съзнанието, които са особено ясно наблюдавани при употребата на някои психоактивни вещества;
2. τ (тита, 4-7 Hz) – това са вълни, които са нормални за възрастта до 12 години, а при възрастни обикновено се появяват при емоционално напрежение, при парадоксален сън, при състояния на сънливост преди заспиване или след събуждане, при хипноза и при бленуване (daydreaming).

Тук са нужни няколко думи за съня, за да се разбере разликата между ортодоксален и парадоксален сън. Мозъчните вълни, които съпровождат протичането на нощния сън могат да се разделят на 5 категории. Всяка категория характеризира определена фаза от съня. Целият цикъл на протичане на тези 5 фази е около 90 минути. Първите 4 от тях са характерни за състоянието на сън без сънища (ортодоксален сън). При фаза 1 и 2 дишането, движенията на очите, активността в тилната област на мозъка и сърдечния ритъм са общо взето в обичайния си ритъм. Фаза 3 и 4 са белязани от присъствието на делта вълни и това е времето на най-дълбок сън, през което понякога могат да се появят кошмари. През последната фаза всички изброени характеристики губят равномерността и стабилността си. Това е фазата на парадоксален сън, която е известна на широката публика като REM сън. Това е сън с бързи очни движения, което означава между 2 и 8 движения на очите за 1 сек. Тази фаза трае между 10 и 20 мин. и се характеризира с оживена активност на ЦНС и понижен мускулен тонус. Важно да отбележим, че бързите очни движения не продължават през всичките 20 мин. на този сън. Между две последователни серии от такива движения могат да минат няколко минути, през които индивидът да продължава да е в именно в тази фаза от съня. REM сънят при бебета и малки деца заема около 50 %, а при възрастни индивиди – около 20 % от цялото времетраене на съня. Тези факти дават основание да се отбележи, че процесът на съзряване е свързан с по-голямата продължителност на тази фаза от съня. Обратната страна на медала показва, че по-голямата нужда от сън ще кореспондира с по-голямата нужда от съзряване. По време на съня със сънища (парадоксален сън) прагът на усещанията е повишен и в кората на мозъка се наблюдава наличие на тита вълни, а хипокампът функционира както при будно състояние. При събуждане от парадоксален сън, за разлика от събуждане при ортодоксален сън, преживяното може много лесно да бъде възпроизведено от индивида. Като прибавим и съпътстващите парадоксалната фаза от съня намалени нива на кръвно налягане и мускулен тонус, си позволявам да допусна, че по скоро именно това е фазата от съня, за която би следвало да се приеме, че се прави опит да се наподобява посредством взаимодействието с обекта на зависимост. Това е състояние, което дава възможност за едно невероятно изживяване на едновременното съчетание на спокойствие и активност.
Друг интересен момент, който не бива да пропускаме да забележим е, че ниска честота на мозъчна активност има не само по време на сън, но и при наличие на емоционално напрежение. С други думи, емоцията, която създава напрежение е вид временна изолация срещу влиянията на външната среда. Но тъй като всяко емоционално напрежение е свързано с възбуда, би следвало всяка възбуда също да е свързана с временна изолация от средата. Това дава основание да се спомене, че, тъй като емоционалното състояние след употребата на обекта на зависимостта е парадоксалното преживяване на възбуда на фона на спокойствие, употребата на обекта на зависимостта също следва да се явява като временна изолация от влиянията на външната среда. При това положение поведението на човек в състояние на зависимост, който все търси нещо, което да му гарантира по-дълготраен ефект, нещо, което да оставя след себе си повече време, в което да не се изпитва болка, става още по-добре разбираемо. В цел на неговото поведение се превръща източникът на емоцията, която осигурява една по-трайна изолация от външния свят. Когато попадне под нейно влияние, мозъчната му активност остава с ниска честота, каквато е и честотата, на която функционира мозъка на възрастен индивид в състояние на сън. Така индивид в състояние на зависимост, чиято единствена цел в един момент остава само отдалечаването от болката, свързана с влияние от външната среда, се нуждае или от постоянно спане или от постоянен източник на силни емоции какъвто несъмнено е обекта на зависимостта.
Въз основа на особеностите на подкоровата и коровата активност можем да кажем, че в състояние на зависимост се наблюдава и липсата на добра връзка между подкорието и кората, която да осигурява пълното преживяване на събитията от ежедневието, състоящо се от:

1. зараждането на първичната емоция (оценка);
2. нейното осъзнаване т.е разпознаване и назоваване;
3. реализацията на поведенческия отговор т.е. адекватна на характера и на интензивността на дразнителя мускулна активност.

Прекъсването на този процес най-често се случва при опита за осъзнаване на вече породената емоция. Както споменахме по-рано, осъзнаването е цялостно явление, в което са обединени емоционалното и рационалното. То се основава на доброто качество на функционалните връзки между лимбичната система, таламуса и неокортекса. Когато във връзката между тях има смущения, се наблюдават ниските честоти на мозъчната активност и преобладава наличието на информация в подкорието, която, не получавайки шанс да стане съзнавана, създава емоционално напрежение. Разпознаването и назоваването изискват по-активно участие на кората с цел трансформация на емоциите, и на свързаните с тях образи и картини, и представянето им в слово. По този начин те (разпознаването и назоваването) стават част от процеса на намаляване на напрежението в мозъка. Това изисква по-голямо участие от страна на кората и по-голяма активност от страна на индивида по отношение на зараждащите се в подкорието на мозъка му емоции. И тъй като, от гледна точка на коровата активност, състоянието на зависимост забележително наподобява фазата на парадоксален сън, търсенето на максимално удължаване на състоянието на зависимостта следва да се отнесе към опитите за безкрайно отлагане на момента на събуждането, с който се свързва повишаването на честотната активност на мозъка и който води до приближаване към осъзнаването на дразненията от външната среда. И в двата случая осъзнаването остава трудно осъществимо и може да се осъществи едва след техния край. При това положение става ясно, че в състояние на зависимост всяко приближаване към осъзнаването ще символизира края на сънуваното действие (възприемано като представление в стил моноспектакъл), и, съответно, ще се свързва с преживяване на неудоволствие. Обратно, всяко отлагане на повишаването на мозъчната активност (събуждането и осъзнаването) и свързаното с това оставане във фазата на сънуване, където сънуващият е главното действащо лице, ще се свързва с преживяването на удоволствие от обръщането на внимание на незначими за външната действителност, но всъщност значими за вътрешната такава, стимули. С други думи, индивидът може да започне да трансформира и представя в слово несъзнаваните си емоции, образи и картини само тогава, когато не е зависим или подчинен от тях т.е. не се вижда като главното действащо лице в тях.

 

Автор: Владимир Банов
Интернет сайт: Когнитивна терапия онлайн

Психеделичен (от гр. ψυχη дъха на живота, душа + δελος очевиден) – характеризиращ се с деформиране на възприятието.