Същност на емоциите.
Емоционални разстройства.

 

Галина Тодорова

 

Общоизвестно е, че от богатството на човешкият опит се определя разнообразието на чувствата и емоциите. За повечето хора, именно чувствата или емоциите се явяват самите те несъмнени, самите те реални източници на информация за света. Без свободната игра на емоциите, ние никога не бихме познали радостта от откритията, не бихме изпитвали вълнение при вида на любимия човек и смешното не би ни забавлявало. Ако сме лишени от оттенък на чувства, които ни карат да ги преживяваме, ние бихме водили механическо съществуване, като особено „церебрално същество.”
Терминът емоция произлиза от латинската дума „emoveo”, което означава вълнение, потресение. Емоциите се смятат за особена група психични процеси и състояния свързани с инстинктите, потребностите и мотивите на човека. Те отразяват значимостта на явленията върху жизнената дейност на личността и постоянно оказват влияние върху тази дейност. В човешкото преживяване емоциите изпълняват своеобразна функция на „гравитационно поле”, в което протичат процесите на възприятие, мислене, памет и т.н. Всичко това се изразява в преживяване на удоволствие или неудоволствие, респективно положителни(напр.радост) или отрицателни(напр.тъга) емоции, които са основните координатни оси на емоционалния живот при човека.
Съществуват редица термини и понятия, с които се означават и описват различни състояния и явления в емоционалния живот, като например: „емоция”, „чувство”, „афект”, „настроение”, които обаче в ежедневната клинична практика често се смесват и употребяват като синоними. В психологията съществува стремеж за тяхното по-прецизно диференциране:
Емоциите възникват винаги при конкретни поводи, т.е. те са конкретни, ситуативни и поради това са безкрайно разнообразни. За разлика от тях чувствата възникват в онтогенезата като обобщение на ситуативно проявили се емоции. Например чувството на радост може да включва харесване, възхищение, нежност и т.н. Вече оформилите се чувства представляват главния детерминант на емоционалния живот и влияят върху възникването и съдържанието на ситуативните емоции.
Една от главните функции на емоциите е така наречената, информационна функция. Тя се състои в това, че помага да се ориентираме в околната действителност, да оценяваме предметите и явленията от гледна точка на тяхната желаност, полезност или вредност. Емоциите изпълняват и регулативна функция. Те се явяват регулатор на поведението в случаите когато е необходимо мигновена мобилизация на всички сили и възможности на организма. Емоциите не само придружават други психични явления, а притежават самостоятелна ценност за личността. Те са важни за човека сами по себе си. Човекът има самостоятелна потребност от емоционални преживявания, от емоционално насищане. Трябва да се подчертае, че за емоционалното насищане са нужни не само положителни емоции, но и емоции свързани със състраданието, с неудоволствието.
Емоционалните преживявания винаги се придружават от повече или по-малко дълбоки изменения в дейността на нервната система, на сърцето, на дишането, на жлезите с вътрешна секреция, на мускулната система. Под влияние на емоциите се променя гласът, изразът на очите, цветът на кожата. Емоциите са в състояние да обхванат с влиянието си целия организъм на човека, да го дезорганизират или напротив, да подобрят дейността му.
Анатомо-физиологичната база на емоциите представлява възникване на емоционална реакция, която от своя страна е свързана с повишаване на равнището на активация на ЦНС. Това се подсигурява от дейността на вегетативната нервна система, ретикуларната формация, лимбическите структури и кората на мозъка. Основният анатомо-физиологичен субстрат на емоциите у човека са лимбичната система и кората на мозъка. Според концепцията на E.Gellhorm, емоциите идват като енергетичен заряд(активация) от ретикуларната формация т.е. на това равнище не може да се говори за емоции, а само за енергетичен заряд. На равнището на лимбичната система този енергетичен заряд получава качествена окраска в една или друга емоция. На равнището на кората емоцията се осъзнава.
Едни от най-ранните описания на емициите се фокусират върху тяхната силна енергия: емоциите са били разглеждани като физическо раздвижване или възбудено психично състояние. След това се е смятало, че физическата енергия, включена в емоциите, се контролира от мозъка. И накрая се достига до интегриране на психологическата и физиологичната област.
Една от най-влиятелните теории за емоциите, разработена независимо от Уилям Джеймс и Карл Ланге, обикновено се нарича теория на Джеймс-Ланге за емоциите „...Обикновено се мисли-пише У.Джеймс,-че възприемането на някой факт предизвиква душевно вълнение, наречено емоция, и че това психично състояние води до изменения на организма. Моята теза, обратно, се състои в това, че телесните изменения настъпват непосредствено след възприемането на вълнуващия факт и, че преживяването на тези изменения от нас в степента, в която те настъпват в емоцията.” Следователно според Джеймс причина за емоционалното преживяване е не едно или друго вълнуващо събитие, а определена система от физиологични, телесни изменения, които се възприемат, преживяват и осъзнават, като емоция. По думите на Джеймс „ние сме огорчени, защото плачем, разгневени, защото нанасяме удар, изплашени, защото треперим. Теориите на Джеймс-Ланге са генерирали доста голям отзвук. Една от крайните реакции е тази на Уолтър Б. Кенън, който предлага теория за емоциите на базата на тяхната еволюционна стойност. Според него емоциите водят до възбуда на симпатичната нервна система. Емоционалните състояния са свързани с тази възбуда, но не се определят напълно едно от друго. Телесните промени са постоянни-едни и същи промени са включени в различни емоционални състояния. Според Кенън хипоталамусът е ядрото на възбудата и чувствата, а емоциите са продукт на тези състояния така, както са интегрирани от централната нервна система.
Друга група от учени(В.Вунд, Е.Титченър, Кюлпе, Рибо, Спенсер) разглеждат емоциите в тясна връзка със сътоянието и слагат началото на интелектуалистичната концепция на чувствата. Емоциите за тези учени са своеобразна форма на психичните явления и като такива са тяхна характеристика. Застъпва се становището, че чувствата нямат свое съдържание, а са изява на психичните процеси.
Видно е, че едни учени, като У.Джеймс, С.Ланге. Дж. Уотсън застъпват становището, че емоциите възникват в резултат на измененията във вътрешните органи. Всяко възприятие  - разсъждават те - води до промени в организма и изразът на тези промени са емоциите. Подобно е становището и на бихейвиористите. Други учени, обаче, като Вунд и Кюлпе откъсват чувствата от физиологичните процеси.
Трета група учени(З.Фройд и др.) разглеждат емоциите в единство с инстинктите и формулират четиринадесет емоционални качества(гняв, чувство за зависимост и др.). фройд поставя разума прекалено високо, същевременно описвайки други по-малко овладени мисловни и емоционални процеси у човешките същества. Фройд гледа на подсъзнателните желания и потискани копнежи като на пробив в подредената тъкан на разума. Той смята, че съществуват две умствени системи, които нарича първичен и вторичен процес. Те имат съвсем различни характеристики и начин на изразяване. Първичният процес се разглежда като лишен от логика и търсещ единствено удоволствия. Вторичният процес е логичен, подреден и в контакт с реалността. Двата процеса в общи линии отговарят на неговите Его и То. Фройд смята, че първичният процес трябва да отсътъпи на вторичния по вяреме на пубертета. По този начин Фройд увековечава идеята, че емоцията в най-широкия си смисъл трябва да се подчинява на рационалната мисъл. Неговият голям принос обаче се състои в доказването, че силата, която притежава скритата страна на разума, е далеч по-голяма, отколкото си мислят хората. Осъзнаването и неосъзнаването на емоциите се анализират от психоаналитичната теория посредством т.нар. „механизми на защита” (напр. проекция, изместване, рационализация, идентификация и т.н.), които са автоматизирани и несъзнавани.
Карл Густав Юнг, от друга страна, е смятал,че и мислите, и чувствата имат рационална основа. Чувствата според него са съвършено рационални, стига да вникнем в тяхната логика. За него най-важното разделение е между преценката(мислене и чувстване) и възприятието(интуитивното долавяне и усещанията). Юнг определя възприятието като начин да възприемаме света без предразсъдъци(тоест предварителни оценки). Както интуицията, така и усещанията са някакви способности. Интуицията вижда невидимия свят, а усещанията-видимия. Юнг смята, че човек обикновено действа с една от четирите функции по свой избор, но за да бъде завършено човешко същество, трябва да умее да използва всичките. Това, което обикновено остава недоосъзнато, е необходимостта да се развиват и другите функции, така, че и четирите да действат в някаква хармония. Следователно приносът на Юнг е важен по две причини: първо, защото е издигнал чувствата наравно с разума и второ, защото е признал необходимостта от обединяване на всичките четири функции.
Биологизаторската теория извежда емоциите от физиологичното. Несъмнено емоциите са свързани с биологичното: от една страна, промените в органическата природа на човека(глад, жажда, ситост) пораждат емоции: от друга страна породените емоции от възприемането на външния свят могат да повишат пулса, да предизвикат изпотяване, но не това е същественото за емоциите.
Емоциите и чувствата са свързани с действия и предизвикват действия, но тези действия не са функция само на емоциите, а и на потребностите, на мотивите и съзнанието, затова биологизаторската теория не дава вярна трактовка на формулирания проблем.
К. Изард, като разглежда въпроса за схващанията в интерпретирането на емоциите, посочва няколко концепции. Една от тях е психоаналитическата концепция за афекта и мотивацията с представител З. Фройд. Според тази концепция емоциите се основават на инстиктивните влечения, които раждат т.нар. интрапсихична сила. Тя бива безусловна, циклическа и избирателна. Втората концепция се изгражда на схващането за възбуждането, активацията и измерението на емоциите. Тази концепция се започва от Вунд, Спенсер и намира израз в няколко насоки, в които емоциите се интерпретират като вътрешно възбуждане и стремеж да се намерят критериите за измерването им, в това число на удоволствието и неудоволствието.
В когнитивната концепция чувствата се разглеждат като емоция на разума, на собственото „Аз”, емоциите като резултат от оценката, направена от някого.
С.Л.Рубинщайн посочва, че навярно „именно в емоциите и чувствата се отразява съотношението между това, какво иска човек и това което може. А като резултат в голяма степен възниква това, което е той...”
Руският учен А.Н.Леонтиев отбелязва, че „Особеността на емоциите се състои в това, че те отразяват отношенията между мотивите(потребностите) и успеха или възможността за успешна реализация на дейността на субекта, която им отговаря.”
Емоциите имат външно изразени средства, които са описани още от Чарлз Дарвин в книгата му „Израженията на емоциите в човека и животните”(1872г.). Според него това са преживени преди целесъобразни действия. Напрежението на мускулите, свиването на юмруците, скърцането със зъби при гняв- всичко това е наследство от нашите далечни предци, които решавали спорните въпроси с помощта на юмруците и на челюстите си. „Като пример-пише Дарвин-е достатъчно да си спомним за такова движение като наклоненото положение на веждите у човек, който страда от мъка или от тревога... Или пък същите движения като едва забелижимото отпускане на ъгълчетата на устата трябва да се разглежда като следи или останки на по-ярко изразени в миналото движения, които имат разбираем смисъл.”
Изразителните движения в наши дни са неволен акомпанимент на емоциите: те играят огромна комуникативна роля, помагат за общуването между хората, осигуряват емоционален контакт помежду им. Именно благодарение на мимиката(изразителните движения на лицето), на пантомимиката(изразителни движения на цялото тяло), на емоционалните компоненти, на речта, научаваме за преживяванията на другия човек, сами проникваме в тези преживявания, изграждаме в съответствие с тях взаимоотношенията с околните. Разбирането на езика на емоциите ни помага да намерим верния тон в общуването с околните. Най-пълно и ярко емоциите се изразяват в измененията на човешкото лице. Именно на лицето на другия човек „четем” радост и печал, замисленост и гняв, любов и ненавист. Точно така четем разнообразните оттенъци на чувствата и емоциите и по нашето лице. Един от най-силните начини за изразяване на емоциите е речта. Интонацията, силата на звука, ритъмът-всичко това винаги от една страна зависи от емоционалното ни състояние, и от друга страна е средство за неговото изразяване.
Езикът на емоциите-това са универсални, сходни за всички хора комплекси от експресивни знаци, които изразяват едни или други емоционални състояния. Универсалността на емоциите не е абсолютна. Например в някои части на Африка смехът е показател за учудване и дори за объркване и изобщо не е непременно признак за веселие. Формите на изразяване на емоциите зависят от приетите правила за приличие.
Има и индивидуални особености в проявата на емоциите, които зависят от темперамента на човека, от неговото възпитание, от привичките му. Понякога емоциите, които са обичайни за човек, слагат своеобразен отпечатък върху израза на лицето му. Неслучайно се говори за загрижени, весели, учудени хора.
Емоциите могат да се класифицират по различен начин: по „знак”(плюс-минус) преживяванията са приятни-неприятни; по характер на потребността, която стои в основата на преживяването-биологични или духовни: по предмета; по явлението от околния свят, което предизвиква емоция или чувство; по тяхното влияние върху дейността на човека-активизират или задържат; по степента на изразителност. Създадени са различни схеми за означаване на емоционалните явления.
Вилхелм Вунд предлага емоциите да бъдат характеризирани в три направления: 1>Удоволствие-неудоволствие; 2>Напрежение-разтоварване; 3>Възбуждане-задържане.
К. Изард смята редица емоции за основни, а всички останали за производни. Към основните спадат: интерес-вълнение; радост; учудване; мъка-страдание; гняв; отвращение; презрение; страх; срам; вина. От съединяването на фундаменталните емоции възникват например такива комплексни емоционални състояния, като тревожността, която може да съчетава в себе си гняв, интерес-възбуда. Към комплексните(сложните) емоционални преживявания се отнасят също така любовта и враждебността. Какъвто и списък от емоции да се разглежда, винаги се разкрива една интересна особеност: към всяка положителна емоци - емоция, която преживяваме като приятна, може да се подбере съответстваща, или по-точно противоположна(отрицателна) емоция. Например: удоволствие-неудоволствие; радост-мъка; блаженство-тъга; възторг-печал; възхищение-огорчение; любов-омраза и мн.др. По-важно обаче е да се отбележи, че така наречените отрицателни емоции, всъщност не са отрицателни. Те съдържат скрита положителна противоположност. Откриването на противоположността прави хората по-стойностни и значими и по този начин те се научават да живеят в равновесие между силата на емоциите и техните противоположности. Те вече няма да са едностранчиви, а ще бъдат хора изпитващи състрадание и съпричастност не само към другите, но и към собствените си наранени страни.
Някои от по-важните емоции и техните емоционални противоположности са:

 

 

 

 

ЕМОЦИЯ                                      СКРИТА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ

 

Агресия                                       Желание за нежност, близост
Гняв                                            Нужда от власт, самоуважение
Тревожност                                Копнеж за смисъл, цел
Отегчение                                   Желание за посвещаване, за истински      ценности
Потиснатост                               Желание за образец, потиснат страх,        гняв
Завист                                         Желание за самоусъвършенстване   и       самоуважение
Страх                                          Потисната смелост и вълнение
Скръб                                         Желание за трансформиране, въпреки     загубата
Вина                                            Необходимост да се отървем от
                                                     Фалшивата представа за себе си
Омраза                                       Необходимост от обединяване със             скритата си страна                                        
Надежда                                     Желание да се избяга от отчаянието
Самота                                        Необходимост от близост, връзка
Любов                                         Желние за самоопознаване и
                                                     превъзходство
Гордост                                       Необходимост от истинско смирение,
                                                     а не унижение
Чувство за отхвърленост         Копнеж за приемане на живота
                                                     и освобождаване

 

Когато характеризираме човек, непременно споменаваме емоционалността му като отличителна черта на личността. Преди всичко хората се отличават по емоционалната си впечатлителност; едни и същи събития ще оставят един човек равнодушен, друг ще го развълнуват леко, а у трети ще предизвикат най-силно преживяване. Това може да се свърже с темперамента на човека. Например флегматиците и меланхолиците, холериците и сангвиницире са много противоположни по своята емоционалност. Хората се отличават по емоционалната си устойчивост, по степента, в която им влияят различни емоционални ситуации. Широк е диапазонът на различията - от доста чувствителни и податливи хора, чието поведение под влиянието на емоциите се изменя напълно, до сдържани, които понякга са наричани „хора с каменно сърце.” Емоционалните преживявания на личността се различават не толкова по предмета, от който са предизвикани, колкото по своята сила и устойчивост.
НАСТРОЕНИЕТО е емоционално състояние, което в определено време украсява целия психичен живот на човека. Това е като, че ли емоционалният фон на живота и дейността му. Активният човек винаги се намира под някакъв емоционален знак: това може да бъде лека тъга или тиха радост, жажда за дейност или преживяване на покой, състояние на очакване на нещо приятно или безпокойство и т.н. Настроението зависи от няколко съществени фактора. Първо от физическото състояние на човек, което понякога поражда общото настроение наречено самочувствие. Понякога лошото самочувствие, или както се казва още, намаления жизнен тонус може да сигнализира за някакви нарушения в организма, за започваща болест. Източник на настроението са и различни едри и дребни житейски факти. Но най-често срещан и съществен източник на настроението е нашата дейност. Успехът и положителната оценка повишават настроението, и обратно неуспехът, недооценяването или отрицателната оценка го намаляват. Другите хора, тяхното отношение към нас, вниманието и грижата им, също оказват влияние върху формирането на настроението.
Психичните състояния, противоположни на настроението, са АФЕКТИТЕ- бурни, кратковременни, емоционални избухвания, които завладяват цялата личност на човека. Понякога в състояние на афект, гняв, страх, радост и т.н. човек като, че ли губи самоконтрол, губи власт над себе си, целият се отдава на преживяването.
Най-силното и ярко емоционално състояние на човека е СТРАСТТА. За разлика от афекта това е устойчиво, твърдо, всеобхватно чувство, което за задоволяването си предизвиква стремеж към активна дейност. Неслучайно се казва, че голямата страст ражда голяма енергия. Пълната уравновесеност в емоционалния живот се нарича ЕУТИМИЯ.
Количеството на достъпните ни нюанси на емоционалното състояние е изключително голямо и на всеки от тях съответства определено изменение на вегетативната нервна система и жлезите с вътрешна секреция. Тези изменения са призвани да обезпечат действия-адекватни причини на дадените емоционални състояния. Ако тези обусловени емоционални възбуждения се окажат прекалено големи или твърде продължителни, то следствието от това може да предизвика разстройство на дейността на органите или тъканите, лежащо в основата на различни заболявания. Към болестите обикновено водят отрицателните емоции, тъй, като положителните емоции по своя характер донасят удовлетворение, способостват за успехите в живота.
Симптоми на емоционални разстройства се срещат при всички психични и телесни заболявания. Предлагат се различни критерии за групиране и класифициране на емоционалните разстройства, но многообразието на последните поражда затруднение при тези опити. Някои от отделните симптоми при емоционалните разстройства са:

  1. Хипертимия - Това е болестно преобладаване на стеничните емоции-силна радост, веселост или гняв. Типична е за манииния синдром. Има различна степен на изразеност. В леките и средни степени веселостта е заразителна за околните. Пациентите са духовити, занимателни, свръхобщителни. При по-тежките степени веселостта и свръхактивността на болните са вече очебийно свръхмерни за околните. Засилва се търсенето на еротични връзки. Радостта може да се замества с гняв. Освен при манийно болните, хипертимията може да се срещне и при шизофренни пациенти под формата на т.нар. „студена хипертимия”. При нея веселостта не е заразителна за околните и остава за тях „чужда” и несъпреживяна. Тази веселост е обикновено функция на налудно разстройство в комбинация с аутизъм.
  2. Еуфория - При нея има съчетание на веселост с глуповатост(поради снижение на интелекта). За разлика от хипертимията, еуфорията винаги сигнализира за органично разстройство на мозъка-травматично, възпалително, интоксикационно(напр.алкохолно опиване) и т.н. Като вариант на еуфорията се описва мория-весело, шеговито настроение със склонност към плосък хумор в съчетание със снижение на инициативността и критичността. Характерна е за мозъчните патологични процеси с челна локализация.
  3. Дистимия – Състояние обратно на хипертимията, при което болестно се засилват астеничните емоции-тъга, мъка. Типична е за депресивния синдром. Може да се включи и стахов компонент, възбудени. Дистимията обикновено се съчетава с налудности за вина и малоценност, с хипохондрични налудности и др. Понякога дистимията в съчетание с налудности за вина, води пациентите с тежко депресивно разстройство до преживяване на „мозъчна безчувственост”. Болните се упрекват, че не могат да изпитват никакви положителни чувства към близките си(семейство, деца), че дори са „изпразнени” от всякакви чувства към тях, „изстинали са”. Трябва да се помни, че това е само преживяване и не съответства на нагласите, потребностите и поведението на болния.
  4. Дисфория – Противоположен симптом на еуфорията и предсавлява комбинация на мрачно настроение с гняв, злоба и избухливост. Такива болни лесно осъществяват агресия-с думи или действия(нападения, дори убийства). Дисфорията сигнализира за органично разстройство на мозъка и се наблюдава най-вече като еквивалент на епилиптично разстройство.
  5. Страх – Това е една от най-честите емоционални реакции при здравите хора, където изпълнява защитни функции. Във всички развити езици съществуват повече от две думи, които изразяват състояния на страх. Това говори за съществуването на различни негови варианти. В българския език има най-малко десетина думи с подобно значение – опасение, трепване, стряскане, сепване, уплаха, тревога, ужас, паника и т. н. Съществува и болестен страх, където неговата защитна стойност се загубва. Фобията е повтарящ се ирационален страх и желание за избягване от конкретни обекти, дейности или ситуации. Фобииният срах е ирационален, защото показва опитът, неговият обект не представлява реална опасност и това добре се осъзнава. Личноста изпитва трудности да контролира този си страх и често се опитва да избяга, ако има възможност за това. Обектът който провокира страха, може да е мишка, куче, паяк(т.нар.зоофобия) или природни феномени, като тъмнина(никтифобия), гръм(кераунофобия). Страхово-провокиращите ситуации включват високи места(акрофобия), открити пространства(агорафобия), затворени пространства(клаустрофобия) или струпване на хора(тълпа, публика-социална фобия). Фобийният пациент се чувства напрегнат(тревожен) не само при непосредствен контакт с обекта или ситуацията, но и при мисълта за тях – това е т.нар. изпреварваща, „антеципираща” тревожност. Изолирани фобийни симптоми се срещат и при здрави хора, но при тях са изработени задоволителни механизми за контролиране на този страх. Ако страхът няма обектен или ситуативен характер(т.е. няма конкретно съдържание) и в същото време „инфилтрира” тялото и съзнанието на пациента с чувство за съдбоносна заплаха, тогава се говори за симтом на „витална застрашеност”, който е характерен за началото на шизофренното разстройство.
  6. Тревога – Това е емоционално състояние, възникващо в ситуации на неопределена опасност и проявяващо се в очакване за неблагоприятно развитие на събитията. За разлика от страха, който въпреки, че съществува в различни варианти, все пак е реакция на някаква заплаха с времева локализация в личното настояще, то тревогата е генерализиран, дифузен или безпредметен страх, който е локализиран в бъдещето на личността(по-близко или по-далечно) и често е обусловен от неосъзнаването на източника на опасност. Накратко, тревогата е „страх от бъдещо събитие”. Колкото повече страхът „прекрачва” актуалното лично настояще(сега) и се проецира в бъдещето, толкова поече той добива облика на тревога. От нормална психологична гледна точка, функцията на тревогата е не само да предупреждава за опасност, но и да подбужда към търсене и конкретизиране на тази опасност, към активно изследване на реалността. Тревогата е по-общо и по-обемно понятие от страха. Тя включва несигурност, безпомощност и надценяване на фактора, предизвикал тревогата. Може да включва също така и различни вегетативни компоненти – сърцебиене, тремор, сухота в устата, зачервяване или побледняване, изпотяване. Като психопатлогичен симптом тревогата е по-често срещано явление от страха и често се назовава страхова напрегнатост в нашата литература. Тревогата е важен симптом за депресивните и обсесивно-компулсивните разстройства, за невротичните разстройства и т.н.
  7. Емоционална амбивалентност – Представлява едновремени или бързо сменящи се едно след друго противоположни чувства към един и същи обект. Поначало двойствеността(амбивалентността) е основно заложена в психичния живот на човека, който на различните си равнища на функциониране е структуриран от полярни, противонасочени феномени, които влизат помежду си в диалогични отношения. Диалогът вътрешен или външен е „разрешаващ” фактор във взаимоотношенията между полярните феномени. Когато в емоционалния живот на човека противоположните чувства(напр. любов и омраза, нежност и грубост, жалост и жестокост) спрямо един и същи обект не влизат в диалог помежду си, тогава се наблюдава явлението емоционална амбивалентност. Тя може да има различни степени на изразеност. Например при „граничната” амбивалентност, наблюдавана обикновено при невротични разстройства, диалог между противоположните чувства все пак се установява и информация за това получаваме от мъчителното преживяване на двойствеността и от критичното отношение, което има личността към нея. Тя се стреми да разреши по някакъв начин тази двойственост. При шизофренната амбивалентност не се установява никакъв диалог между противоположните чувства, които сякаш, че съществуват безконфликтно. Оттук липсва критичното отношение на личността към нея.
  8. Паратимия – Представлява дълбоко несъответствие между емоционалната реакция и повода за нейното възникване. При нормални условия емоционалната експресия е съответна по съдържание на фактора който я е предизвикал(напр. човек изглежда тъжен, когато е претърпял някаква тежка загуба) и на съдържанието на мислите му(напр. когато човек изглежда тъжен, то и неговите мисли са тъжни). При паратимията обаче има дълбоко несъответствие на афекта. Например пациент може да се смее, когато описват смъртта на майка му. Паратимията е характерна преди всичко за шизофренното разстройство. Тя има важно диагностично значение, поради което трябва да се преценява много внимателно. В клиничната практика сигналите за съществуване на паратимия са по-често свързани с преживяванията на изследващия лекар(или друг професионалист) при комуникацията с пациента и по-конкретно с преживяването на несъзвучие на емоционалните реакции при пациента, а от тук и нарушена емоционална връзка лекар-пациент. Това е списъка на т.нар. „чувство за шизофрения”. Все пак в този вариант, диагностичната значимост на паратимията не бива да се надценява, защото става дума основно за преживяване на изследващия, което може да бъде обусловено от негови лични психологични фактори. Съществува и термин парамимия, с който се обозначава нещо по-конкретно, а именно несъответствието между съдържанието на чувството и неговата мимическа експресия. За товяа обаче е нужно да се получи вербална информация от самия пациент.
  9. Емоционална инконтинентност – Представлява невъзможност за овладяване и задържане на чувствата, което се преживява мъчително. Например по незначителен повод пациентът се просълзява или плаче, като се срамува от това. По същия начин не може да овладее смеха си. Този симптом е характерен за мозъчна атеросклероза и за някои невротични разстройства, но може да се наблюдава и при здрави хора при преумора и астенизация. В МКБ-X емоционалната инконтиненталност и емоционалната лабилност се интерпретират като един и същи симптом.
  10.  Емоционална ретенция – Този симптом е противоположен на емоционалната инконтиненция. Състои се в това, че не може да се дава външен израз на емоционалното състояние и това е мъчително за пациента. Например пациент с тежко депресивно разстройство се оплаква, че не може да плаче. Среща се и при някои разстройства на личността.
  11.  Апатия(атимия) – Представлява пълно отсъствие на емоционалната реактивност. Обикновено се съчетава с пълно отсъствие на целенасочената действена активност; по този начин се формира апатико-абуличният синдром. Този синдром се наблюдава при тежки органични процеси на мозъка или изходни състояния на хронична шизофрения, където се интерпретира още като комбинация на негативни симптоми.

Отрицателните емоции накърняват удоволствието, изчерпват енергията и оставят човека изсушен, с чувство за ограбеност, празнота и самота. Все по-голям процент от хората в съвременното общество под влияние на отрицателните емоции попадат в капана на депресията.
Депресията е нещо многолико и не е само емоция, но има силно емоционално съдържание. Тя е по скоро състояние на съществуване, в което обичайната енергия на живота изглежда странно пресъхнала. Може да се колебае от лека омърлушеност или тъга до пълно самоубийствено отчаяние. Основното усещане при депресия е загуба на сили, но има много начини по които може да бъде предизвикана. Депресията не е повърхностен проблем, а сложна система, в която физическите, външни, духовни и митологически фактори имат своята роля. Специфичните симптоми на депресията са:

  1. Апатия – Липса на интерес към живота.
  2. Трудности със съня.
  3. Проблеми със съсредоточаването и изпълняването на задачи.
  4. Загуба на апетит(или понякога прекомерно хранене).
  5. Летаргия или чувство за безнадежност.
  6. Тревожност.
  7. Сексуални нарушения.
  8. Мисли за самоубийство.

Ако човек има някои от горните симптоми в умерена или тежка форма, се казва, че е клинично депресиран. Това не е неизменно състояние, но може да се наложи оказване на помощ(като лекарства, психотерапия или друга подкрепа). Нито един от съществуващите днес психотерапевтични методи не е универсално приложим за всички пациенти, които се обръщат за психотерапия. Психотерапията по същество е процес на узнаване и заучаване. Техниките на които е подложен пациентът ще работят най-добре, когато има стиковка между похватите, които използва терапевтът и естествената склонност на пациента(клиента) към определен вид система на заучаване, индивидуално-специфична при всеки човек. Работейки с депресирани пациенти, трябва постоянно да се помнят тежестта на тяхната загуба-неспособност да изпитват удоволствие, радост, веселие, привързаност и интензивността на погълналата ги тъга. Именно отсъствието на любов към близките и загуба на интерес към живота, достатъчно често кара човек да се обръща към лекаря.
Някои хора се учат най-добре чрез когнитивната терапия. Други хора се справят с депресията, като следват съветите на авторитетите или на хората, които значат много за тях. За други е особена значимост предприемането на целенасочени действия, чрез които добиват информация от заобикалящата ги среда при опитите им за адаптивно поведение или контактите с друго човешко същество с подобни проблеми. Някои индивиди избират пътя на философското прозрение, което ги въоръжава със съответните образци на поведение, към които те доброволно се придържат и често сляпо вярват в тях. Хората научават не малко и чрез психологическия шок, атака или когато се изправят пред предизвикателства , които разкъсват обичайните им защитни механизми. Тези начини на научаване действат в съгласие със специфичната вътрешна същност на всеки един човек и в тази връзка най-голямото предизвикателство за един терапевт е намирането на съответната психотерапия, която най-пълно и адекватно отговаря на тази същност. Затова важна област от изследването на пациента е откриването на оптималния модел на заучаване на информация и модели на поведение(при всеки един от тях), гарантиращи избора на най-адекватната психотерапия, което ще даде оптимални резултати в психотерапевтичния процес.
Съществуват различни форми на лечение на емоционалните проблеми. Психотерапията представлява съвкупност от различни форми на вербална психологическа намеса. За да имат позитивен резултат психотерапевтичните техники, е необходимо прилагането на различни методи: такива почиващи на основните принципи на психологията, познанието за човека, социалната психология, клиничната психология, детската психология и теориите за личността. Психотерапията може да включва в себе си разкриването на неосъзнати конфликти, както и други методи на самоопознаване. Тя може да включва още: емоционална подкрепа или катарзис, коригиране на нереалистично мислене, подобряване на способността за решаване на проблемите, както и на уменията за правилна комуникация, разкриване на междуличностните отношения и хипноза.
Едни от най-разпространените терапии са: Консултиране; Семейна терапия; Краткосрочноориентирана електична терапия; Краткосрочноориентирана психодинамична терапия; Когнитивно-поведенческа терапия; Хипноза и Хипнотерапия.
За диагностициране на емоционалната устойчивост се прилагат обективни апаратурни методи – измерват се физиологичните реакции, свързани с емоционални преживявания, както и субективни и анкетни методи. Не е без значение човек да може, а понякога и трябва да прояви вмоционална устойчивост независимо от природните си черти.
Не бива да се забравя, че емоционалният свят на личността не е просто красив образ. Психиката на човек е единна и цялостна. Цялата е пронизана от емоционални преживявания. Може би именно те осигуряват хармонията и единството на личността в едни случаи и нейната дисхармония, противоречивост, вътрешна конфликтност – в други.

                                                                                 Галина Тодорова


Архив на психическите разстройства:



За реклама

SEO за психолози


Архив с публикации:
bullet Руслан Терзийски
bullet Велислава Донкина
bullet Антистресова терапия
bullet Люба Цанова - психолог
bullet Деляна Дачева - психолог
bullet Иванка Стоименова - психолог
bullet Р. Вардева - психотерапевт
bullet Златка Терзиева - психолог
bullet Катерина Павурджиева
bullet Тестостерон в спорта
bullet Венета Христова
bullet Денят започва с Боби Цанков
bullet Мария Стаматова - психолог
bullet Лена Лалчева - психолог
bullet Позитивно мислене USA
bullet Марина Борисова - психолог
bullet Как да общуваме с детето си
bullet Семинар на Емилия Крушков
bullet Сексуална енергия
bullet Мнение за съня на доц. Костова
bullet Майсторство на играчи
bullet Психология на страха
bullet Психофармакология
bullet Закриват лудници
bullet Ревност и меркантилност
bullet Психологът - душа и ум
bullet Когато шефът e некомпетентен
bullet Д-р Цветелина Ефтимова
bullet Изневяра | Психична централа
bullet Хормон на растежа GH
bullet Перфектно спане
bullet Александра Найденова - психолог
bullet Интервю с Иван Неделчев
bullet Д-р Неда Пеева
bullet Мадлен Алгафари
bullet Параноидна шизофрения
bullet Психология на ревността
bullet За старостта, смъртта и вечността
bullet Цветелина Василева - психолог
bullet Росица Бялкова - психолог
bullet Анета Жечева - психолог
bullet Когнитивно градинарство
bullet Стероиди и психика
bullet Какво е воля?
bullet Умря човек на магистралата
bullet Човекът в обществото
bullet Престъпления и заболеваемости
bullet Психика и здраве
bullet Депресия
bullet Психика и витамини
bullet Когнитивно поведенческа




Психолог | Галина Тодорова | Пламен Бояджиев | Д-р Руслан Терзийски - психиатър
contact@icp-bg.com